Изживяваш всичко в Тайланд (89)
Има много какво да се каже за бяганията с визи и вече е обърнато много внимание на този блог. Густ Фейен докладва тук за някои от тези трансгранични посещения, които изискват адаптирана виза. Нищо грандиозно, но винаги забавно за четене.
Това е историята на Гюс Фейен
На границата
На 2 декември 2018 г. жена ми и аз заминахме за Тайланд с виза „TR“, за да избягаме от белгийската зима. Знаехме също, че визата трябва да бъде удължена до 60 дни. Първото намерение беше да пътувам до Малайзия след 3 седмици от Кох Самуи. Лошото време хвърли ключ в работата. Знаехме, че времето в Северен Тайланд е много по-добро, отколкото в Южен. Резервирахме вътрешен полет от Сурат Тани до Чианг Май. С празненствата в края на годината бяхме на североизток и по-точно в Chiang Khong. Възползвахме се от възможността да отидем с мотопед до Mae Sae на скутер, за да удължим визата си.
Първото ни разширение в Mae Sae в най-високата северна част на Тайланд струва на жена ми 1000 бата. Странно, че трябваше да плащаме отново, тъй като визата в тайландското консулство в Антверпен вече ни беше струвала по 150 евро. Според длъжностното лице съпругата ми очевидно е закъсняла с един ден за удължаване. Когато обаче подадох визата си, миграционният служител забеляза, че е станала грешка в Банкок. При пристигането си в Банкок паспортът й имаше неправилна дата, подпечатана за 1-месечен престой. За щастие дежурният офицер в Мае Сае разпозна навреме грешката на своя колега от Банкок и след връщането на глобата им беше позволено да преминат границата с Мианмар, за да бъдат отново на опашката. С плащането на по 500 бата на мианмарската имиграция, формалността на удължаването беше завършена. Тъй като не се интересувах много от точността на тайландските служители, винаги записвам номера, който е изписан върху униформата на служителите. Посещението от около час доведе до откриването на единствения ни геокеш в Мианмар в Златната пагода.
Тъй като останахме в Тайланд до 15 март, се наложи да удължим още веднъж. В края на февруари бяхме в Ча-Ам. След като проучихме къде има имиграционен пост, карахме на запад за няколко дни до Бан Фу Нам Рон, на около 200 км северозападно от Ча-Ам. След знойно каране от около пет часа пристигнахме на граничния пункт. Разберете къде точно трябва да бъдете, но една услужлива дама ни насочи към имиграционно „отделение“. Дежурният служител беше изключително недружелюбен. Със строг тон той поиска паспортите ни и 1800 бата. Странно ни беше, че поиска толкова много пари, особено след като разширението в Mae Sae струваше 500 бани. Явно беше включено пътуването с микробус до граничния пункт на Мианмар на около 5 км. След плащане трябваше да чакаме в съседен ресторант.
След време се появи и нашият "официален". Първоначално си помислихме, че изглежда като направо от цирково представление или нещо подобно, но тъй като беше твърде горещо, той беше свалил униформата си и всъщност се разхождаше по бельо. Колкото и да беше сърдит, настроението му се промени с времето, докато се опитвах да го успокоя с някаква глупост. Когато попитах дали можем сами да закараме скутера до Мианмар, получих отрицателен отговор. Преминаването на границата със скутер под наем явно е забранено заради застраховката. Когато попитах дали можем да извървим около 5 км пеша, той ни погледна, сякаш идваме от друга планета. Междувременно настроението му се беше подобрило значително и аз изпих един хубав Чанг за негова сметка в това топло време.
Пътуването до граничния пункт в Мианмар беше като идване от рая в ада. Докато бяхте още в Тайланд, шофирате по павирани пътища, но веднъж в Мианмар беше прашен път, пълен с дупки и дупки. На граничния пункт на Мианмар в Hteekhee нашият шофьор изчезна за около 25 минути, за да уреди визата. Междувременно жена ми също можеше да си купи цигари тук на изгодни цени. Десетки магазини в казарми, но практически никаква клиентела.
Обратно по неравен път към тайландския граничен пункт. Над гишето за имиграция имаше 2 часовника: един с тайландско време и един с бирманско време. Странно, че разликата във времето между тези две страни е половин час. От там карахме още 70 км със скутер до Канчанабури. След този доста тежък ден намерихме хубав хотел с басейн. По стечение на обстоятелствата името на улицата, New Zealand Alley, е това на страната, в която дъщеря ни живее и работи и където бихме летели след Тайланд. Останахме там две нощувки. Прекарахме свободното си време в геокешинг с посещение на железопътния мост и Полето на честта в центъра на Канчанабури в памет на около 7000 жертви на Железницата на смъртта.
Последният приятен спомен от граничен пост беше в Бан Рак Тай (2018 г.) в северозападната част на Тайланд. Бан Рак Тай, известен още като „китайското село“, се намира близо до границата с Мианмар. На граничния пункт няма имиграционна служба. На хълм има военен наблюдателен пункт на тайландската армия. Имаше и двама тайландски граничари, скучаещи. Разговаряхме малко с жестове, тъй като техният английски и моят тайландски са еднакво ужасни. Жена ми им даде по няколко цигари и в замяна получихме бутилка M-150, някаква енергийна напитка. След снимка с тайландската гранична охрана дори ни разрешиха да пресечем границата и да посетим мианмарско село на няколкостотин метра по-нататък. Не че имаше какво да се види, освен прашни пътища и къщи, каквито са построени тук преди 100 години. Бирманският граничар гледаше по джапанки, но и тук няколко цигари свършиха работата. Разбира се, снимка с граничаря не можеше да бъде пропусната. След половин час се върнахме с бутилка бирмански пясък и със снимка от GPS-а с координатите, за да докажем, че сме били в Мианмар.