Ежедневието в Тайланд: Берт отива на джогинг
Берт Янсен (65) идва в Тайланд от 2002 г. Там той срещна жената на живота си и сега живее с нея и трите й деца, плюс едно малко от дъщеря й в Bang Sue (Бангкок).
След загрявката се разхлабвам; 200 пропуска е норма
Опитвам се да ходя на джогинг няколко пъти седмично. Пиша "опитвам", защото на шест и нула години не винаги е лесно! Не за да получите по-хубаво и гладко изглеждащо тяло, не за „забавление“, а за да забавите ефекта от напредването на старостта.
Около седем часа сутринта, когато денят е още свеж, слизам по четирите стълби на апартамента, в който живея. След като съм там, поздравявам квартала както обикновено. Човекът от охраната, малкият бакалин с всякакви неща в магазина си, Джай, която идва от Исаан и със сина си (?) и снаха си (?) дъвчете ново, muu ping en гай продава на преминаващите хора, повечето от които на път за работата си.
Синът, малко напечено от слънцето тъмно човече, винаги ме поздравява възторжено, особено когато е пиян (състояние, което вярвам, че присъства през повечето часове от деня). Липсата на каквито и да е езикови умения, различни от исанския диалект, не представлява проблем за нашето разбиране.
Почти можех да го направя със затворени очи
Продължавам по пътя си и на двулентовото платно, което в момента е пълно състезание, чакам възможност да стигна до другата страна. Това, което трае кратко или дълго време, изненадващо винаги успява.
След загрявката се отпускам, макар и да започвам с внимателна стъпка. Броят на пропуските постепенно намалява с времето. Преди 300 беше нормално, сега 200 е норма. След поредица от стъпки следва нормално ходене, като броят им намалява от 200 до 120, последван от възходяща серия от 200 до 300.
Тичам около Khlong Prapa, широк канал, който пресича Банкок и действа като буфер за водоснабдяването на града. Придружен от едната страна от широкото двулентово платно, а от вътрешната страна е по-тих участък с по-малко трафик.
Почти можех да го направя със затворени очи: завийте наляво, по клонг, през моста, където момчетата с мотоциклети чакат клиенти, Джай от кафенето с нейната набръчкана сладка усмивка, училището, където учениците чакат часовете начало , до пистата. Веднъж там се връщам, следвайки старите си стъпки.
Донякъде хилав тайландец; той седи, гледа и понякога се смее с нещо, което се случва вътре в него
По протежение на клонг на бетонен перваз той седи всяка сутрин. Донякъде хилав тайландец, който според мен е на около 40 години, тясно лице, коса на опашка на тила, не особено мръсна. Винаги е облечен в черно, с почти износени джапанки на краката, съдейки по формата и цвета им.
Малко по-нататък пейка с натрупани вещи, нещо, което прилича на одеяло, избеляло и сиво, и някакви найлонови торбички със съдържание. Изводът ми е, че диванът е неговият дом, а бетонният перваз холът му. Душ, шкаф или тенджера не са включени в домакинското съдържание.
Той седи, гледа и понякога се смее, докато нещо се случва в него. Когато не седи, той ходи. Със силно темпо. Раздувайки краката си. Това е ограничен маршрут, парче вдясно, след това парче вляво.
Очите му никога не срещат моите
Понякога се разминаваме. Ляво, дясно. Двама бегачи. Виждам тялото му, лицето му, но очите му никога не срещат моите. Изглежда, че винаги трябва да са някъде другаде. Разминахме се светкавично. Той отива към мен и моя.
86-87-88… само малко и направих моите 120 рунда.
Вървейки понякога идват размишленията дали родителите му ще са живи... братя, сестри... а жена... деца... дали и той като мен ще има мисли, спомени за миналото... 101-102... ще има ли и той въпроси за живота... защо това, защо не онова... ами ако аз... 120.
Задъхвам се и дишам, тялото ме боли. 10-11-12… на 45 вече се чувствам по-добре. Дали и той би имал тези мисли...?
навечерието на Нова Година
Последен кръг за тази година! Джай Исан не е там, така че нека минем по моста, те трябва да имат това, което искам там. Малко пръчици Muu пинг, риба, няколко пилешки бутчета и дъвча нов за пълен корем. В Седемте бутилка Исетан. Найлонов плик с храна, защото е последният ден от годината. За всички.
Той ходи. Вървя. Той се приближава с хилави крака. Точно преди да се разминем, аз му махам „sawa dee pi mai“ и ръката ми се протяга към него с чантата. Той се връща на половин wai, чувам мърморене „mai ouch“ и след това той минава.
Е, какво да правя сега, ходенето на джогинг с найлонова торбичка не е вариант. Освен това не виси на колана ми, когато бягам. Тогава се прибирай, вече имам топла закуска!
Да, това не трябва да бъде! Поради празнични обстоятелства все още не е джогинг тази година. Това, което трябва да се направи, трябва да се направи. Ще бъде адско каране. След час се радвам, че издържах.
Уморен, потен, но доволен се прибирам вкъщи за студен душ и горещо кафе. Виждам го отдалеч. На ръба. Както винаги в черно. Седи и гледа.
Когато минавам покрай него, поглеждам надолу. Той отваря очи за момент. Те са кафяви. И мека.
Добре написано.
Als 70er en eigenaar van 2 knieprothesen, zijn mijn jogging activiteiten verleden tijd. Maar ze zijn lvervangen door fikse ochtendwadelingen van een 12 tak kilometer met uitschieters van 20 kilometer. Ik start om 05.00 en zie dan een stad ontwaken wat voor mij, na 9 jaar in een satelietstad ten Noorden van Bangkok nog steeds een fascinerend iets is. Want je bent getuige hoe het leven zich op gang trekt. Hier ben je getuige van het Thaise leven zoals het is. Iets waar de doorsnee toerist niet het flauwste vermoeden van heeft.
Want om 05.00 am zie je de ontbijtrestaurants alles voorbereiden voor de kantoorbedienden die straks komen ontbijten. Sommige van deze restaurants sluiten hun deuren al om 10.00 am, omdat zij alleen ontbijtgerechten klaarmaken zoals jook (rijstsoep) en Patemko. Zelfs het kapsalon is reeds geopend en heeft zelfs al klanten. Rond deze tijd zie je al kleuters , keurig uitgedost die samen met hun moeder wachten op het busje van een prive kleuterschooln
Als ik om 05.30 am de weg naar het plaatselijk park inslaan, en zie ik in de duisternis al tientallem joggers van alle leeftijden, waarvan verrassend genoeg een groot aantal jonge vrouwen, die op hun eentje hun kilometerkes afmalen. Vermits ik hier al een paar jaar wandel is het ofwel een sawasdee Khrab/Kha, en de jongeren geven een Wai of een High Five. Op mjn beurt betoon ik dezelfde hoffelijkheid aan de nog ouderen dan ik. Want joggende 80 jarigen zijn echt geen uitzondering. Hier zie je hoe kinderen voor ze maar kantoor vertrekken met hun bejaarde ouder een rondje in het park afstappen al of niet in een rolstoel. Om 06.00 zie je op verschillende pleken de gymnastiek of yoga groepjes hun ding doen. Om 06.45 bruist het park vam activiteiten, wat dan begint de aerobic sessie en begin de senioren aan hun meegebracht gezamelijk ontbijt. In het weekend zijn er de ochtelijk verjaardagspartijtjes.
Als ik om 07.00 am het park buitenstap staan er al lange rijen aaan de Van, bus en Songtaew halten, en is het een aan en af rijden van motortaxis0 Ook aan de scholen drukke activiteit van ouders die hun kinderen brengen. Bij de ontbijtrestaurants is aanschuiven geblazen en de koffietentjes doen nu ook gouden zaken, ook op de ochtendmarkt aan de lokale tempel is het behoorlijk druk. Bij de tempel komen mensen offeren. dit gaat zo verder tot 08.00 am , wanneer alles voor enkele minutem stilcant wanneer de vlag word gehesen en het volkslied weerklinkt. Is voor mij de laatste etappen van mjn ochtendwandelin, want ik ben dan opeen goeie 500 meter van mijn woning.
Voor mij zijn dit de mooiste uren de dag. Vooral omdat je na enkele jaren begint deel uit te maken van de couleur locale. Als men je een tijdje niet ziet omdat je al eens ander routes neemt, is het weerzien steeds hartelijk en vraagt waar je uithing. En dit alles zonder opdringerheid. Kortom je voelt, dat men je aanvaard. En dat aanvaarden is een geleidelijk proces. Dat na enkele weken begomt met een blik van herkennin, daarna een voorzichtige groet en na een paar korte gesprekken tijdens het wandelen en verder evolueert naar een uitnodiging aan de ontbijttafel.